Денят си беше най-обикновен. Същите баби излизаха по същите тераси и същите кучета лаеха по същите коли, докато същите ученици учихме в същите стаи при същите учители и всичко бе много същото, но същото това всичко бе много различно. Не знам защо.
Просто бе жизнено още от събуждането. Защото още има хора, които в шест и половина сутринта крещят „Добро утро“ и буквално те пронизват с радостни удивителни. Защото цяло голямо прекарахме засипани с книги, но нямахме часовници или телефони и затова подскокотичахме към училище.
Защото в буса се спи или дреме, но слънцето не спира пред клепачите, а нахлува със заострените си лъчи отвъд и рисува странни фигури. Розовата пеперуда е цикламен бръмбар, а той всъщност е прилеп, който се стапя в зелено и жълто, светлината е триъгълна и всичко е усмихнато, пръсти по кожата и вятър по лицето, косата кротко гали и гъделичка (което е почти същото като църцоренето, къркоренето, къкренето и бълбукането).
Впроучем, тоя блог умира, защото изпитвам нуждата да го зарежа, да блогвам само наум (телепатирайте, телепатирайте), да бъда безблогов, не искам блогове; нов ще направя тогава, когато се ядосам на себе си, задето пропускам шанса си да натяквам на света и на хората и нещата по него, че са прекрасни и ги обичам. Тогава ще си направя нов, да.
А ако някак си съм си спечелил читатели, да знаете, първо, че ви се радвам, но да знаете, че като си направя нов блог, когато и да е това, бас хващам, че Теди е първата, която ще ме добави в блогрола си.
И да, приемам подкрепа и възражения, но не, вотът няма значение (:
С две думи: като затворя очи, откривам, че светът зад клепачите ми е жълто-зелен.
Има ли смисъл да пиша този пост, като вече съм блогвал наум целите два дена детайлно и от мястото на събитието. А блогването на ум е много добро, само дето трябва да си го записвам някъде, че сега нищо не помня и сякаш нищо не е било. Но ако си записвам, блогване наум ли ще е?
И така нататък (:
Сутринта спах в колата, ама колко му е, важното е, че в десет и половина гледах Бургас от високо, а в единайсет и половина се изтипосах на Альошата, където с бащата засичахме закъснението на Алекс. Той го измерваше в академични единици (1 академично закъснение = 15 минути), а аз – в алекси (1 Алекс = 1 вечност, помниш ли, когато каза, че ще минеш между девет и половина и един и в два без нещо звънна да тръгвам бе теб?) Факт: срещнахме се в дванайсет без съвсем мъничко, ей там, край свободния, пък Стаската пристигна по абсолютно същото време, ей това се казва точен човек.
След създаването на шахматно поле от столове (защо не изиграхме една партия, стоя и се питам?), всеки изсипа раницата си, за да дари мАРТин с неща от джобовете. И кажете ми, как така се оказа, че всеки от нас е вървял и съвсем случайно си казал „Я, кестен, защо да не си взема?“ И тъй шоколадовите билички се събраха от всички краища на света (или поне от основните краища на нашето си пространство) и бургаските, варненските, габровските, софийските и всякаквите кестени се срещнаха върху зелената покривко-рокля.
После имахме едно здраво представяне на една книга, която послушно бяхме изчели преди това, понеже наш мАРТин е велик, к’во знаете вие? („Кучето на терасата“, търси из книжарниците и чети по терасите или където там си открадваш вселенското щастие.) Освен това и майка му и баба му са велики и осигуриха материал за из Морската, тъй че докато не заваля дъжда мафийотсвахме най-необезпокоявано върху една много дружелюбна платформа, а Стас разказваше много интересни автобусни истории, някои от които – не за първи път.
Но когато заваля и на зиг-заг тръгнахме да си търсим сушинка, Ели ни привика у тях, а аз я мислех за пич, за пич от наш’те при това, но в един момент се оказа, че е на 15 и – ах, дявол го взел – така се накефих. Тъй че little fifteen 1, аз, little fifteen 2, за пореден път те издигам в култ и ти благодаря, че прие много радушно една тълпа, която нахлу у вас, извади всичките книги на пода и започна да ги чете на глас („Какво прекрасно издание на „Бродягите“, дай да почета.“, „О, „Подземните“, не сте ги чели, нали? Слушайте сега как почва…“, „Ама колко много Джак!“, „Ооо!“)
Впрочем, крийте си цигарите от непушачите, наблягайте на рока, но не пропускайте Брегович, бъдете щастливи и – „О, ама защо си тръгвате толкова рано?“ Този път не беше четвъртък, не беше.
И сутринта се събудих, готов да си уговоря среща с някого, на баща ми излезе с предложението да тръгнем към Аркутино и бях готов да отхвърля предложението с „Е, то виж к’во е гадно времето“, когато той ми натресе прекрасният Джак-цитат и веднага тръгнахме към нашето някъде, за да намерим нещо. Само минавам да ментна книгите на Алекс и отпрашваме. (Знаеш ли, Алекс, онези хора в колата, не знам дали ги видя, решиха, че с теб много си приличаме визуално.)
А на онзи плаж, загледан в безкрайното бурно море, в белите вълни и плахата мъгла към Ропотамо, си взех последната мидичка за това лято и оставих пясъка да завладее ако не живота ми, то поне задните ми джобове, солта да плъзне по краката ми и по лицето ми и запазвам морето в душата си. Две пясъчни лилии отказват да прецъфтят, дали са влюбени или просто са готини и вдигат революция?
После си тръгваме. Една рибена чорба в рибарското селище, бързо минаване през Бургас и давай към Балкана, към добрия роден Балкан, но – знаеш ли – лятото наистина си отиде, изпратихме го. Но нямаше по-прекрасен и по-подходящ начин да го направим. Нямаше (:
j’aime les nuages… les nuages qui passent… la-bas… la-bas… les merveilleux nuages.
Имам си причини да бъда щастлив рано сутрин, въпреки че пристъпвам училищния праг (моля, без пълни клишета, никакъв трепет няма, това си е чиспо и просто пристъпване). Заразителният ентусиазъм на Ани Пенева, с която ще го направим това списание и толкоз. Адски приятното чувство за хумор на Грозданова. Брауновите движения на Сапунджиева. Има още свестни даскали, има.
Но най-вече съм щастлив, защото знам, че рано или късно всичко ще свърши, голямата жълта сграда с прекрасни високи тавани ще ме изплюе навън право в посока караванки/Костница. И да, не всеки ден увисвам по тия ширини, но заклещя ли се на някоя маса или на горещия камък, никой не може да ме разкара оттам. Защото това са си моите псевдонирвани, когато се отпускам и се оставям на течението, слушам хората около мен, казвам две-три думи, ако ме осени музата, но иначе само се усмихвам и гледам. Попивам.
Не е истина с какви хора съм понякога на маса. Разни, с които се виждаме веднъж годишно, нищо че по цял ден сме в съседни класни стаи. Разни, дето са всичко, което аз не съм. И винаги ме връхлитат някакви приятни спомени за случки, свързани с (почти) непознати хора. Онова „Косе“, дето никога няма да забравя, ‘щото беше толкова неочаквано. Или онези среднощни размишления на пейка.
Животът е цветен, предимно зелено-оранжев, и да, Весо, в осми сезон ще спася света. Сега е седми и лежа на припек. Дали не ми е хубаво, а?
Прибирах се тая вечер. Не особено късно (по стандартите на град, в който има какво да правиш след залез и това нещо е различно от техно парти: в средната част на ранната половина на нощта). Минавах по същите стари улици със същите стари лампи и същото старо небе.
И той беше там. Седнал на перваза на една витрина, точно на края на оранжевия кръг, оставен от светлината на уличната лампа. Изцяло погълнат от това, което върши. Изплаши ме. Отдалеко още изглеждаше страшен. Не толкова заплашителен, но беше безкрайно подозрителна гледка.
Първата ми мисъл бе, че мога да бия с раницата си, нищо че не е прекалено тежка. Бия, ритам и тичам. Въпреки че не го виждах да ме гони или да прави каквото и да е, свързано с мен. И все пак: плашеше. Оранжевата светлина проблясва по очилата му, а аз не знам дали не ме гледа. Но не, твърде погълнат е от това, което върши. Държи нещо в ръцете си.
Дори не мога да мина на другия тротоар заради плътно паркиралите коли. И просто минавам край него. Усещам, че се заглеждам, но не мога да се спра. Готов съм да хукна и евентуално да ударя. Но продължавам да зяпам в ръцете му.
Мърда бързо пръстите си по нещо на места бяло и лъскаво, на места перушинесто. Сякаш скубе нещо. Подминавам го и в мига, в който съм до него виждам.
В ръцете си държи умрял гълъб.
И скубе перушината му.
Хвърля ми един поглед и пак се втренчва в гълъба.
Хубав ден беше днес. Подредих книгите и се смях на собствения си навик да си пускам сравнително апокалиптична музика, докато върша разни домакински работи. По едно време, поставяйки незапочнатата още „Игра на дама“ на уж правилното й място, осъзнах, че това е то, днес е (тоест вчера беше) краят на прекрасната лятно-есенна ваканция.
Утре (тоест днес) е 15 септември, известен още като първия учебен ден, известен още като края на света и известен още с други прозвища. Ама преди да стигна до заветния 15, минах през 14, чиито последни часове използвах много, много разумно. Първо излязох и се пошлях ей така, после минах през Мири и отидохме да си вземем билети за театъра, после се пошляхме ей така, после ходихме на театър, после дълго време се шляхме из нощното ей така.
С Мири бавно, но сигурно откриваме красивите места в иначе сивото Севлиево. Жълтата и синята къща, които са една до друга и са прекрасни. Терасата с мъха. Къщата с брезата на покрива. Красивата къща с дървени тераси. Задънената уличка с куче, лаещо в гаража. Малкото ресторантченце, което трябва да пробваме някой ден.
И докато се натъкваме на разните красоти и неочакваности, аз твърдо продължавам да вярвам в дракони, които живеят по покривите, маждрамуняци и муртузуци, които слушат джаз по старите къщи и задните дворове. Ако не си ги виждал, то е сигурно, защото не вярваш в тях. Те съществуват само за онези, които искрено вярват. А може би не си ги виждал, просто защото са невидими. Никой не ги е виждал. Но то не им пречи да съществуват. Като пиратите – и те са истински, казвам ти. И то онези старовремски пирати с гъсти бради и кораби с прокъсани платна и зловещи имена.
Такива ти ми неща се случват днес и вчера. Аз реших да си посрещна september morning-а и не ми остава много, докато видя слънцето (:
Освен това правя няк’ви груби сметки и изчислявам, че до зимната ваканция има нейде 100 дена. Не са много. Бас хващам, че мога да измисля нещо ново, красиво и цветно за всеки един от тях.
Стоя и гледам трейлъри на филми, които може би някога ще гледам, после чувам плющенето на капките и веднага се озовавам на терасата. Порой. Внезапен и неочакван.
Заставам на терасата, вперил поглед далеч и виждам как по терасите и прозорците се появяват хора, бързащи да приберат прането. А вече е късно. Аз даже се чудя дали още вали, или всичко вече е просто една прекалено мокра и плътна мъгла.
Сивите облаци се скупчват, планините и полята в далечината изчезват, хоризонтите се свиват, затягат примката си около мен и всичко се превръща в едно-единствено тук и сега, което измива краката, лицето и душата ми, оставя мокри пръски по тениската ми, но това не му стига и направо я прави подгизнала.
А аз се усмихвам и сред гръмотевиците откривам счупено гълъбово яйце на парапета на терасата, вдигам поглед нагоре и се чудя къде ли се крият сега птиците.
Излизам от банята, за да метна дрехите си на простира. Студено е, защото вратата към терасата е широко отворена. Май бързо прежалих лятото – допреди няма и час съм бил навън с Мири, за да тичаме през локвите и да скачаме отгоре им. Омокряме се чак сега, след двудневния дъжд, който само се стичаше набързо по кожата ни. И макар листата да са зелени, знае се вече: есен е.
Есен е от две нощи, през които валя и трещя, а аз спах на терасата, загърнат с едно одеяло, вятър в косите си и измръзващ нос. Вярно, по някое време се будя – сигурно от студ или заради неудобната поза – и се местя в леглото си. Но го правя толкова несъзнателно, че сутрин с почуда се будя в стаята си. На всичкото отгоре успявам някак си да взема и телефона си, нали си ми е верен будилник, и да го сложа близо до себе си.
Сред дъждовете и калта, сред гръмотевиците и кестените, някак бързо се изплъзнаха като че ли последните дни на лятото, но успях да ги оползотворя. С хора и тревички. Даже бях почнал да пиша в блога нещо като кратък портрет на това лято, но не ми останаха сили. Защото не знам какво точно искам и мога да кажа и започвам да изреждам всичко.
И въпреки че нищо не описвам, всичко помня. Босите крака и огньовете по пясъците и в очите ви, усмивките, смеховете. Помня всички ви, даже вас, хора, които не предполагате, че ще ви помня. Защото на дъното на раницата ми още има пясък, а пред очите ми – миди. Защото онзи огън още топли ръцете ми, когато им стане студено. Онзи въздух пълни дробовете ми, когато усетя стягащия гърдите ми град.
Лятото си замина, но не тъгувам. Горещината му остави своя отпечатък върху душата си, написа ми писмо, в което обещава да се върне. Преди това имам една есен, една зима и една пролет, на които също трябва да се насладя колкото мога по-добре.
Есента вече съм я подхванал (:
Вятърът се заиграва с пердетата и нахълтва в стаята ми. Попътния вятър, който ни тласка нататък. Защото сме пирати и имаме нужда от него. Кръстосваме стоте космически морета (които всъщност са четири), ловим звезди, миди, камъни и рибки и трофейно ги слагаме на вратовете си, нанизани на жълти, зелени и другоцветни конци. Нашите океани не са вашите океани, нашият въздух не е вашият въздух, нашият Левиатан не е вашият Левиатан.
Защото ние не сме просто пирати. Ние не сме просто хора.
Ние просто сме.
От отдавна тичам по покривите. Когато съм високо на теб и над другите, аз нямам лице. Там съм, над всички ви, но никой не вдига глава, за да ме погледне. Там съм и за няколко минути съм велик и единствен, после трябва да сляза.
Трябва да сляза, защото едно нещо така и не се научих да правя.
Тичал съм по хиляди покриви. По керемиди, които тракат под подметките, по асфалт, върху чиято топлина можеш да изпечеш курабийки за братчето си. Тичал съм по хиляди покриви, но така и не се научих да скачам.
Мога, мога да подскоча, но само на място, нависоко. Не мога да прескачам празнините от между покривите. Винаги се каня да пробвам, но винаги се спирам, щом наближа ръба и усетя улицата долу.
Тренирах дълъг скок и вече много мога да скачам. Но страх ме е, страх ме е, не разбираш ли?
Страх ме е, не че ще умра.
Страх ме е, че ще падна там долу. Ще падна там долу при тези, които никога не са тичали по покривите, ще опръскам всичко в кръв и ще изплаша до смърт някой непознат минувач.
Но, виждаш ли, покривът, покривът свършва. И знаеш ли, този път… Сега, ще скоча. След три крачки е ръбът, ще го премина…
Раз…
Два…
Три…
В подгъвите на крачолите – винаги ги загъвам отдолу, за да не ги застъпвам, за да не ги топя в калта и да не ги разкъсвам – там колекционирам борови иглички, парченца сухи листа, тревички, семенца на какво ли не, пръст, много пръст, а понякога камъчета или песъчинки, но най-вече усмивки и километри, и спомени. А после изтръсквам всичко някъде край вкъщи или у дома на терасата, само не в коридора, защото на мама не й се почистват спомени.
Събирам истории и ги ръся след себе си. И никога няма да стана свестен писател, аз съм просто разказвач на човешки истории и тихо разказвам приказки, за да не събудя героите.
