Властелинът и Guardian

Лили, ако четеш, да знаеш, че долният пост се отнася изключително много до теб. Чакам си лембасите.
Косето

Досега бях започвал „Властелинът на пръстените“ три пъти и така и не бе успял да ме увлече в уж магичния си и прекрасен свят. Иначе книгата я имам, стои си в секцията и най-вероятно таи надежди, че ще бъде прочетена. Ако трябва да проследя историята й, надали ще се сетя за нещо кой знае колко впечатляващо и уникално. Бях в Стара Загора, имах имен ден (значи почти разцъфтели липи), а дядо ми даде пари и ме прати до книжарницата, за да си купя книга. Сегашният „Ориндж Сентър“ тогава си беше „Хеликон“ и в общи линии беше любимото ми място в цяла Стара Загора. Е, оттам си взех „Властелинът“ – прекрасно предебело издание, което искрено разсмя дядо, защото той беше убеден, че едно десетгодишно хлапе (плюс-минус година-две) никога няма да прочете това. Но аз, противно на очакванията му, минах първите няколко глави още по Шипка.

Впрочем, може би има нещо забележително в цялата история на това как Косето се сдобил с „Властелинът“ – на същият този мой имен ден дядо произнесе думите, които и днес повтарям наляво и надясно с такава настоятелност, че някой ден ще се превърнат в прословут цитат, казвам ви. Ако се чудите каква толкова голяма мъдрост е споделил, ще ви просветля. Каза ми, че ако не с акъл, то с инат със сигурност ще успея. Чувствайте се посветени в трансцедентното знание и четете нататъка!

Та, да, дядо беше прав – едно десетгодишно хлапе никога няма да прочете тази адски дебела книга (1086 страници със съдържанието и приложението, за да бъдем точни; издателство „Бард“, благодаря). Или поне десетгодишното Косе не се справи със задачата, а заспа на четвърта глава от третата книга. Интересно, но това беше мястото, на което заспа и при следващите си два опита.

И от заспиването нататък всеки опит е неуспешен. Наскоро обаче нещо се промени и сега в деня ми има доза „Властелин“. Защото след като се прибера свръхизтощен, мятам раницата на пода, ям (задължително ям!), помотавам се малко и се пльосвам в леглото с „Властелина“ и чета за господин Фродо и компанията странници. За да проследим обаче как се стигна до четвъртия ми опит да подхвана книгата на прочутия Толкин, трябва да пренеса историята малко назад във времето. Всъщност, направо сменям историята. Спокойно – временно е.

Годината е 1984, а там някъде по белия свят, четирима души създават своя група и… О, мамка му, няма да връщам лентата чак толкова назад. Цялата работа е в това, че преди две години срещнах онова дяволски прекрасно момиче, което харесваше (поправка: обичаше) Blind Guardian и ми прати една песен, която бързо ми стана много любима – Lord of the Rings, албум The Forgotten Tales от ‘96. Дам, имам склонността да помня такива неща. Впрочем, именно тази песен даде начало на третият ми опит за четене на „Властелинът“ (също неуспешен, както бе споменато; и въпреки че така и не бях успял да прочета „Властелинът“, още тогава бях див фен на „Хобит“), но към книгата – след малко.

Защото първо трябва да спомена как с изключение на тази песен, която иначе въртях нон-стоп (включително по време на едно пътуване към Стара Загора, ама през Троян-Карнаре), не харесвах Blind Guardian. И си киснах на една песен, която се беше набила здраво в главата ми, но постепенно изчезна някъде по харддисковете и емпетриплейърите и изчезна. За да изникне отново в главата ми две години и половин месец по-късно.

Първият цял албум, който си дръпнах на Guardian – The Forgotten Tales. А след него още един и още един, и още един. И така. Но измежду всичките албуми, които имам, този въртя най-често, този ме кара да съжалявам, че не успях да отида в Каварна и в крайна сметка – този е албумът, заради който се отправих към „Властелинът на пръстените“ за четвърти път. (И този път смятам да е последен.)

И така – историите се преплитат. Слушам Guardian, чета „Властелинът“ и се чудя къде ми е бил акълът да не харесвам тази книга. Но сега, като се замисля, обстоятелствата са други. На първо място, май ме е прихванал синдромът на Теа и харесвам творбите на хора, които са ми симпатични. А след като прочетеш една кратка биография на Толкин, то просто няма как да не се усмихваш и да не го смяташ за невероятен симпатяга. Вижте го все пак – усмихнат лингвист, литературовед и философ с лула. Допълнително е създател на може би най-мащабния геофикшън, който чевечеството е виждало (а аз обичам геофикшън, о, да!), измислил е собствен език, че даже няколко. Допълнително е бил романтик до болка, което също е чаровно по някакъв свой си начин. Ако не знаете какво имам предвид, пак съветвам да хвърлите око на една кратка биография. В Уикипедия, например, пише, че на гроба, в който лежат Толкин и съпругата му, е изписано „Лутиен и Берен“ под имената им. Пък просветените – че дори и не чак толкова просветените (като мен, да речем) – знаят, че това са имената на героите от една много чаровна елфска легенда (и песен на Билбо, четох я пред няколко нощи).

Фактор две е, че сега всичко изглежда колкото далечно и фантастично, толкова и реално. Благодарение на Blind Guardian, чиято музика явно ми е личният пътеводител из света на „Властелинът“. Това, което имам предвид, е че в съзнанието ми всеки един герой и всяка една ситуация е свързана с някоя от песните на Guardian, някоя от мелодиите, които слушам вечер в тъмното и свяра на невидими барабани и китари.

И не, не си мислете, че говоря за песни като Lord of the Ring, колкото и логично да изглежда. Тази песен точно е съвсем друг спомен в съзнанието ми. При положение, че държите да сте информирани, намерете си The Forgotten Tales и там е цялата книга. Всяко пътуване през гора или планина е Theatre of Pain, всяка трапеза с хобитите е Surfin’ USA, престоят в дома на Том Бомбадил също, а историята на Ам-Гъл е Spread Your Wings, докато The Bard’s Song безспорно си е Билбова песен, няма чия друга да е. И не, няма нужда да търсите очевидна логика в горните двойки герой-песен, просто защото това са някакви мои си странни и объркани асоциации.

И така. Когато завърша книгата (а това ще е един далечен ден, защото хубавите книги се четат бавно), ще напиша един малко по-съдържателен пост. Засега ви оставям с това горното. Аз споделих каквото имах за споделяне. За финал ще ви помоля да стискате палци. Тъй като сигурно се чудите защо пък трябва да стискате палци, веднага ще ви отговоря. Още не съм минал четвърта глава на втора част.

Но това е тайна, не казвайте на другите.

Picture by Kuba.

Photo by Crescent Moon Publishing.