mARTin у ели

Има ли смисъл да пиша този пост, като вече съм блогвал наум целите два дена детайлно и от мястото на събитието. А блогването на ум е много добро, само дето трябва да си го записвам някъде, че сега нищо не помня и сякаш нищо не е било. Но ако си записвам, блогване наум ли ще е?

И така нататък (:

Сутринта спах в колата, ама колко му е, важното е, че в десет и половина гледах Бургас от високо, а в единайсет и половина се изтипосах на Альошата, където с бащата засичахме закъснението на Алекс. Той го измерваше в академични единици (1 академично закъснение = 15 минути), а аз – в алекси (1 Алекс = 1 вечност, помниш ли, когато каза, че ще минеш между девет и половина и един и в два без нещо звънна да тръгвам бе теб?) Факт: срещнахме се в дванайсет без съвсем мъничко, ей там, край свободния, пък Стаската пристигна по абсолютно същото време, ей това се казва точен човек.

След създаването на шахматно поле от столове (защо не изиграхме една партия, стоя и се питам?), всеки изсипа раницата си, за да дари мАРТин с неща от джобовете. И кажете ми, как така се оказа, че всеки от нас е вървял и съвсем случайно си казал „Я, кестен, защо да не си взема?“ И тъй шоколадовите билички се събраха от всички краища на света (или поне от основните краища на нашето си пространство) и бургаските, варненските, габровските, софийските и всякаквите кестени се срещнаха върху зелената покривко-рокля.

После имахме едно здраво представяне на една книга, която послушно бяхме изчели преди това, понеже наш мАРТин е велик, к’во знаете вие? („Кучето на терасата“, търси из книжарниците и чети по терасите или където там си открадваш вселенското щастие.) Освен това и майка му и баба му са велики и осигуриха материал за из Морската, тъй че докато не заваля дъжда мафийотсвахме най-необезпокоявано върху една много дружелюбна платформа, а Стас разказваше много интересни автобусни истории, някои от които – не за първи път.

Но когато заваля и на зиг-заг тръгнахме да си търсим сушинка, Ели ни привика у тях, а аз я мислех за пич, за пич от наш’те при това, но в един момент се оказа, че е на 15 и – ах, дявол го взел – така се накефих. Тъй че little fifteen 1, аз, little fifteen 2, за пореден път те издигам в култ и ти благодаря, че прие много радушно една тълпа, която нахлу у вас, извади всичките книги на пода и започна да ги чете на глас („Какво прекрасно издание на „Бродягите“, дай да почета.“, „О, „Подземните“, не сте ги чели, нали? Слушайте сега как почва…“, „Ама колко много Джак!“, „Ооо!“)

Впрочем, крийте си цигарите от непушачите, наблягайте на рока, но не пропускайте Брегович, бъдете щастливи и – „О, ама защо си тръгвате толкова рано?“ Този път не беше четвъртък, не беше.

И сутринта се събудих, готов да си уговоря среща с някого, на баща ми излезе с предложението да тръгнем към Аркутино и бях готов да отхвърля предложението с „Е, то виж к’во е гадно времето“, когато той ми натресе прекрасният Джак-цитат и веднага тръгнахме към нашето някъде, за да намерим нещо. Само минавам да ментна книгите на Алекс и отпрашваме. (Знаеш ли, Алекс, онези хора в колата, не знам дали ги видя, решиха, че с теб много си приличаме визуално.)

А на онзи плаж, загледан в безкрайното бурно море, в белите вълни и плахата мъгла към Ропотамо, си взех последната мидичка за това лято и оставих пясъка да завладее ако не живота ми, то поне задните ми джобове, солта да плъзне по краката ми и по лицето ми и запазвам морето в душата си. Две пясъчни лилии отказват да прецъфтят, дали са влюбени или просто са готини и вдигат революция?

После си тръгваме. Една рибена чорба в рибарското селище, бързо минаване през Бургас и давай към Балкана, към добрия роден Балкан, но – знаеш ли – лятото наистина си отиде, изпратихме го. Но нямаше по-прекрасен и по-подходящ начин да го направим. Нямаше (: